Мама Гергана и бебе София

 

    Кръстена съм Гергана, на баба ми Гюргия, и съм родена по особено драматичен начин за времето си – мама е преносила 2 седмици; вдигнала температура и й казали, че бебето е загубено; направили й вертикално секцио по спешност, за да я спасят, а взело, че се оказало, че още мърдам. След кувьоз за 20 дни за мен и ужасен белег за цял живот за мама – ето ме днес –  самата аз съм мама на две прекрасни момичета.

    Първата ми бременост, след инсеминация, бе изключително безгрижна и завърши с планирано секцио и чудесно бебе Мина – 3350 грама/51см. Когато Мина бе на година и половина, претърпях странен еднократен инцидент на изтръпване на дясната половина на тялото; след изследвания и консултации по болници в България и Турция, стана ясно, че съм с тромбофилия и вродено стеснение на множество важни вени (особено силно изразено при вените идващи от главата); от тогава съм на постоянна профилактика за разреждане на кръвта – с цел предпазване от по-сериозни съдови инциденти. С това състояние бе ясно, че бъдеща втора бременност ще трябва да се случи на фона на постоянни инжекции хепарин, за да се предпазя аз, а и защото тромбофилията е препоставка за проблеми с бебока.

    Малко преди третия рожден ден на Мина започнахме подготовка за нова инсеминация, но нещата изненадващо се получиха спонтанно и бяхме много щастливи. Въпреки тромбофилията, аз бях много позитивна; бременността ми отново започваше безгрижно и очаквах да продължи така. Уви! Още 16 седмица, се видя, че кръвотоците към бебето са лоши и бебето започваше да изостава в размерите си. От клиниката за асистирана репродукция , в която се следях от години, ме насочиха към Токуда с цел по-адекватно проследяване на проблемната бременност. Всяка седмица по 2 пъти ходех да мерим бебка, а от 24 седмица ходех и на записи на тонове – сутрин и вечер пиех по една шепа лекарства за разширяване на кръвоностните съдове, слагах инжекции Клексан и пиех огромни количества вода – уви, Доплерът си оставаше лош. Към 32 седмица бебка вече изоставаше 16 дена, а аз буквално живеех в Токуда за ужас на кака Мина. Интересно, че външно изглеждах и се чувствах супер, ако не знаех за проблемите с бебка бих казала, че карах лека бременност. Края на 32 седмица, една неделя, направихме профилактика с 4 инжекции Флостерон за отваряне на дробчетата. Не се бях настроила за раждане толкова рано, но ми казаха, че е за всеки случай. Вторник сутринта ми сложиха последната, четвърта, инжекция и от този момент нататък спрях за усещам бебето да мърда. Тъй като се бях превърнала в ужасен хипохондрик, реших да не тревожа никой с този факт. Когато обаче повече от 12 часа не я бях усещала, във вторник през нощта, все пак отидохме на преглед и уж всичко беше наред. Същата седмица, в четвъртък, бях на поредния запис на тонове – и тогава всичко се случи светкавично. Както седях пред кабинета и четях новини на ipada докато чаках ред… следващото нещо, което ми се случи буквално след минути бе спешно секцио, още преди нашият татко дори да успее да дойда до болницата. Тоновете на бебето бяха много лоши, явно не му достигаше кислород и трябваше да се извади веднага.

    На фаталния 13 септември, в 15.58 часа, се роди втората ни дъщеря София – 33 г.с,  едва 1670 грама, 42 см. Като я видях се ужасих, приличаше ми на оскубано пиле, изплака след известно време, изключително вяло, показаха ми я, само за да потвърдя, че й слагат същата гривна като моята и я отнесоха. Д-р Илиев, на когото съм много благодарна за грижите, се опитваше да ме разсейва докато ме шиеше…но нищо не можеше да откъсне мислите ми от малкото парче месо, което беше моето бебе. Като ме извеждаха от операционна зала, сестрите в коридора ми честитяха бебето, а на мен това ми се стори най-неуместното нещо на света – нямаше нищо за честитене – бебето ми се беше родило много много по-рано и много много по-малко и не виждах нищо позитивно в това.

    Тъй като бебка беше в интензивно отделение, нямаше как да ми я доведат да я видя, а аз бях след секцио и нямаше как да отида при нея. Пуснаха само таткото и то за малко, та единственото, което имах от нея, бяха няколко снимки, които той беше направил с телефона си – дори нямахме фотоапарат! От секциото се възстанових за секунди, не съм усещала почти болка и единствено мислех  кога най-сетне ще ми дадат да стана, за да ида да я видя. При секцио, приключило късния следобед, на следващата сутрин в 6 часа, вече ходех достатъчно стабилно, за да отида до интензивното и да я видя.  Ако искате жената да се възстанови бързо от секцио – кажете й, че не може да види бебето преди стане! Гледката в интензивно ме ужаси – София цялата беше в тръбички, ужасно малка, много слабичка – кожата висеше по крачетата й без грам мазнини, а пръстите на ръцете й приличаха на клечки кибрит покрити с кожа….не вярвах, че от това малко тъжно бебенце, ще порасне дете!

    Единственото, което можех да направя за нея, бе да се погрижа да имам кърма за момента, в който тя ще може да се храни. На сутринта след раждането се свързах с Aila – сертифициран консултант по кърмене и изключително грижовна жена. Тя ме насърчи да започна да се изцеждам веднага  – по около 30 – 40 минути  на всеки 3 часа или по 8 пъти на денонощие. От предишната си бременост имах електрическа помпа Медела, с която още на втория опит започнах да изцеждам капки коластра. Към края на първия ден от  неонатологията предложиха да стелизират помпата и захраниха бебка с по 5 мл коластра на всеки 3 часа. Първите дни в болницата цедях между 5 и 10 мл. на изцеждане. Целта бе да направим добра стимулация и постепенно да увеличаваме количествата до около 700-800 мл на денонощие. Това се оказа важно, защото от една страна, в началото се установяват количествата мляко и за в бъдеще, а от друга страна, изобилното мляко е предпоставка за по-лесно преминаване на бебето от шише на гърда. Въпреки минималните количества първите дни и изтощението от нощното ставане, Aila ме насърчаваше и до голяма степен подхранваше мотивацията ми да продължавам. На петия ден цедях едва 250 мл на денонощие, докато на седмия бях стигнала до 550 мл. , а на десетия – 750мл.  По-късно прочетох, че кърмата в много важна за всички бебета, но за недоносените тя може да е животоспасяваща! Благодаря, Aila.

    На петия ден ме изписаха, а бебка остана в болницата – това е един от много тежките емоционално моменти – уж бях бременна и родих, а всъщност си тръгвах без бебе. Не пожелах никой да идва на “изписването”, само най-добрата ми приятелка дойде да ме закара до вкъщи, всичко друго щеше да е твърде натоварващо. Последваха 42 дена, през които бебка беше в болницата, а аз се изцеждах вкъщи; през тези първи дни чух и коментар от тригодишната ни кака: “Не знаех, че си бозайник и даваш мляко” J. При бебето можех да ходя веднъж дневно да я виждам и да нося замръзена кърма. София изкара 25 дена в кувьоз, 5 дена на термолегло и 12 дена – на креватче в очакване да качва грамчета… В болницата минахме през по-леки и по-тежки моменти, но важното е, че вече сме вкъщи.

    По отношение на храненето – първите тридесет дни я хранеха през сонда, за да не се измаря от биберона, а след това минаха на шише. София беше изцяло на кърма, но с обогатител заради незадоволителното качване на килограми. Три дни преди изписването ме поканиха в Токуда за пробно хране – в нашия случай аз държах на пробното кърмене, насърчена от Aila. Първия ден не ни се получи, кърменето се случваше на сгъваем стол в самото интензивно отделение, без никаква възможност за интимно отношение и гушкане между мама и бебе и в изключително неудобна поза и за двете. Следващия ден обаче бебка засука сякаш винаги го е правила; за да я подпомогна прилагах лека компресия на гърдата, което позволи млякото да тече много лесно и София си хапна около 30 мл. На третия ден при кърменето изсука над 80 мл. –  повече отколкото от биберон. Откакто сме се прибрали изключително се кърмим на всеки 3 часа, или 8 пъти в денонощие; взехме под наем кантарче,  за да следим колко хапва и до днес не се е налагало дохранване. Една от причините да стои повече в Токуда бе неубедителното качване на килограми; вкъщи за 2 седмици единствено на кърма от гърда качи 600 грама – колкото в Токуда за целия престой!

    Бих искала да споделя още едно наблюдение извън чисто медицинските грижи около недоносените дечица. Смятам, че се прави твърде малко за емоционалното “добруване” на недоносените дечица, а и за това на техните родители. Дългият престой в кувьоз откъсва бебоците от техните родители – като физически усещания, миризми и звуци – а знаем, че в първите си месеци дори доносените бебета нямат усещане за себе си като индивидуалност, а се възприемат като част от мама. Смятам, че практикуването на “kangaroo care” дори и с най-малките бебета, ще намали нивото на стрес при бебоците, а и при техните родители, и ще допринесе за емоционалното, а дори и за физическото, развитие на децата!  (Да напомня, че децата в интензината неонатология се гледат по начина, по които се гледат и децата в домовете – медицинските сестри нямат време да реагират на всяко плачене с гушкане и бебоците просто спират да плачат в даден момент, защото се научават, че и да плачат никой няма да откликне на нуждите им.) Освен това липсва адектватна психологическа помощ за родителите – някой, който да седне и да им обясни какво могат да очакват, да отговори спокойно на въпросите им и да помогне на семействтото да премине през този тежък момент. В Токуда до известна степен тази роля се поема от неонатологичните сестри, но не защото това е тяхно задължение, а защото са изключително грижовни и човечни. Направи ми дори впечатление, че родителите създадохме неформална група за подрепа тъй като се виждахме всеки ден по време на свиждане и споделяхме общите грижи – дори и сега, когато вече не ходим всеки ден в болницата, тези контакти си остават.

    От тук нататък се надявам най-драматичното да е останало зад нас, София да е преодоляла най-голямата трудност в живота си и да я очакват само прекрасни моменти. Вкъщи се опитваме да наваксваме с гушкането – бебка спи при нас на спалнята, защото така е най-спокойна, а и знам, че като чува моето дишане, тя регулира по-добре и нейното собствено дишане. През деня се носим на слинг – хем плаче по-малко, хем компенсираме за времето, през което сме били разделени. Предстоят ни редовни прегледи при офталмолог и ортопед, ТФЕ и физикален статус, но всички сме оптимисти, че нещата ще се подредят по най-добрия начин.

 

Един коментар за “Мама Гергана и бебе София

  1. Сърцето ми на моменти спираше да бие и после започваше бясно да препуска. Така преминаха за мен месеците от септември до декември… Моята дъщеря се роди още по-рано, 26+3 г.с. без никаква подготовка за дробчетата, в провинциална болница. Благодарение на неонатолозите от хасковското отделение тя беше на кърма от първият до 83тият ден и като се прибрахме в къщи засука. Те са нашите малки големи герои. Вярвам, че тежкото е вече зад гърба им!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s